Драматичен театър "Гео Милев" гр. Стара Загора

...

 

 

„НАСИТЕНО ЧЕРВЕНО... ”

трагикомичен фарс

от Луиджи Лунари

превод: Румяна Сарайдарова

ПРЕМИЕРА - 20 АПРИЛ 2011 Г.

 

Постановъчен екип:

Постановка, муз. и сцен. вариант: Ивалин Димитров

Сценография и костюми: Златна Михайлова

Спектакъл на Ивалин Димитров и Кремена Костова

Погледнете как медиите отразяват "Наситено червено... "

     

   

   

   

  

 

   Луиджи Лунари  - драматург, литературен критик и преводач

 Роден през 1934 година в Милано.

 Дипломиран юрист, учи по-късно композиция и диригентство в Академия Киджана в Сиена. Занимава     се с театър – преподавателска работа, критика и др.

 Пише студии върху творчеството на Голдони, Брехт и Молиер, сценарии за телевизионни сериали и  най-вече комедийни театрални текстове с изявена гражданска позиция, политическа сатира. Почти всичките му пиеси са вдъхновени от италианската социална реалност -  “Тарантела само на един крак”, “Не знам, не видях, ако съм бил, съм спал”, "Сенатор Фокс", "В името на бащата", "Всичките мъже на Анализа","Маестрото и другите"  и др. Най-нашумяла, превърнала се в хит по световните подиуми, е пиесата му “Трима в люлката”.

"Сближаваща среща от екстремен вид" и "Наситено червено на прага на смъртта" са биографични реминисценции за Луиджи Лунари.

„Rosso profondo in punto di morte”

Написана през 1990 година, "Наситено червено на прага на смъртта" (Rosso profondo in punto di morte) е опитът на Лунари да канализира отчасти дълбоките си вътрешни търсения и терзания. Създадена в първо лице, пиесата разкрива грешки и пропуски от отминаващия му живот, отправя въпроси и търси равносметки преди настъпването на необратимия финал.

 "Наситено червено..."

 

Монолог на победения

Човекът, който излиза на сцената, е подсъдим. Обвинението – самоубийство.
Не „опит за…”, а „самоубийство”.
Той е мъртъв.
Изправя се пред съда. Кой го съди? Историята? Близките му? Съвестта му? Публиката?
Или е дошъл Страшният съд?
За обвиняемия светът, все едно, е свършил.
Той няма нищо за губене.
Времето на неговия живот, на неговите борби и възторзи, вече изглежда далечно, инфантилно, като прекъсната детска игра с глупави, нетрайни цели, без последствия и смисъл. „ …този наш живот на дребни мухи, който се простира между един изгрев и един залез…”

Ивалин Димитров представя трагедията на своя герой овладяно и ярко, през усмивка, през сълза. Минава от образ в образ, влиза в остри, контрастни състояния. Бунтовете на младостта, жилавите надежди на стареца. Жаждата за живот, жаждата за смърт, жаждата за истина.

Героят му, Министър-председателят, осъзнава, че е предаден, победен, съсипан. Предават го тялото му, медицината, приятелите, съратниците от партията. Той сам предава себе си, когато осъзнава, че също е един от тях, един от лунапарка, от зверилника, способен да лъже и да мами, за да продължи да живее в политиката.
„Колко е ужасно всичко това! Едва когато всичко е загубено, умеем да бъдем справедливи и последователни. Изправени пред вечността и нищото, съумяваме да бъдем герои, а сме подли и долни, ако трябва да се измерваме с другите в малките неща на тази грешна земя. И единствено освобождавайки се от нас самите, от това тяло и от тези дрипи, сме наистина свободни… ”

В аления мрак на отчаянието, в горчивината от пълния житейски провал, героят запазва своята човечност, защото има една светлинка, едно блещукащо пламъче, което го озарява – дори когато всичко е загубено, когато времето свършва. Тази светлинка е въплътена в изящния танц на балерината Кремена Костова. Тя танцува на сцената като образ на надеждата, трепка, трепка, и не угасва. Тя има  нежно, интересно лице – красива усмивка и очи, които сякаш постоянно се извиняват. Неуловима и прозрачна, недостижима, любима, тя внася красота и в празника, и в отчаянието на героя. Тя е най-голямата му загуба. Тя е неговата присъда и неговото спасение.